Първата лепенка, която поставих на капака на лаптопа ми, беше от “Игра на тронове” - вълк с надпис “Winter is coming”. Хартиена, крайно неподходяща за натоварването, което щеше да понесе. Това беше преди четири години - период, в който все още се вълнувах от “Игра на тронове” и очаквах с нетърпение следващия сезон, но това е тема за друг гийк разказ. Самата лепенка седеше неоползотворена в продължение на година-две, но все не се решавах да я сложа на лаптопа си - това все пак е обвързване, а и сигурен ли бях, че искам всеки да види, че гледам този сериал? А и не съм чел книгите, мога ли да се определя като истински фен? Е, тези мисли бързо се изпариха, когато ударих капака на лаптопа ми и там вече се мъдреше сериозна вдлъбнатина. Съдбата искаше да бъда смел. Искаше да взема финално решение и да определя бъдещето на скромната лепенка на дом Старк. И за бях именно такъв - приех предначертаната ми роля в този свят. Отлепих защитния слой, притворих едното си око, за да се прицеля по-добре, затаих дъх и… залепих лепенката. Нямаше нищо страшно, а и “Игра на тронове” е популярен сериал. Готино е да бъда част от толкова масово движение.

Затворих лаптопа. Лепенката седеше добре. Позамислих се. Станах, отворих шкафа на бюрото, откъдето извадих лепенка на любимия ми изпълнител Celldweller. След като светът щеше да научи, че поназнайвам за “Игра на тронове”, имах нужда да му дам още информация за мен, с която гордо да се представям! Хората трябваше да знаят какво слушам, вперил поглед в монитора.

Вперил поглед в монитора…

Започвах да градя моята офлайн идентичност върху връзката ми с онлайн света.

Трудността с втората лепенка дойде от това, че с нея имах пълната свобода да я поставя където пожелая, тя не трябваше да крие, а единствено да изпъква със своята индивидуалност. А и в нея нямах съмнение. Дали да не я сложа в центъра? Не, така блокирам евентуално епична по размерите си лепенка. Разположих я в другия край на капа, без да спазвам каквато и да било композиция. Започвах да градя моята офлайн идентичност върху връзката ми с онлайн света.

Офлайн идентичност ли, че… нали аз съм офлайн същество, което съществува в истинския свят? Може би се бъркам. Няма значение. Нека ти разкажа за следващата лепенка, която зае най-централно място, макар да не беше епична по размери.

The Witcher 3: The Wild Hunt беше първата игра за новата ни конзола PlayStation 4. Всъщност имахме играта, още преди да имаме конзолата. Нямах търпение да се впусна в толкова хваленото последно приключение на вещера Гералт от Ривия. Тъй като играта изпревари с близо два месеца конзолата (със съпругата ми очаквахме специалната версия с Дарт Вейдър - nothing but geeks), малко лицемерно разположих едната лепенка от кутията на The Witcher 3 в центъра на лаптопа, точно под логото. Хората трябваше да знаят, че освен сериали и музика, обичам и качествените игри. Така, когато отразявам някое събитие и съм седнал в залата, препълнена с технологични журналисти, щях да се отлича. Докато всички сме се вторачили в мониторите си и тракаме съсредоточено по клавишите, лепенките ни разкриват какви хора сме. Или какви хора искаме да видят останалите. Лепенките могат да поставят началото на разговор, прескачайки някои досадни части от него, прескачайки по няколко стъпала от социалната стълбица на общите приказки и спирайки директно на междуетажната площадка, наречена “задълбочен разговор по общи интереси”. Хитро, нали?

Вперили поглед в монитора...

Лепенките поддържат онзи тънък баланс между виртуалното в монитора и реалното от другата страна

Следващите ми лепенки? Една от любимите ми е подарък от съпругата ми е свързана със сериала “Шерлок” на BBC и е известна реплика от него (“Friends protect people”), няколко съвсем безразборни лепенки, които просто ми харесаха как изглеждат (две от Watch Dogs 2, една от Jinx, един Stormtrooper, една от GitHub, едно пънк Android-че) и една лепенка на чудесния подкаст ГЍ. Знам, че случайно поставени лепенки са сериозен бъг в системата и дори могат да счупят баланса на тази традиция в технологичния свят, но това беше риск, който просто трябваше да поема.

С времето първата ми лепенка почти изчезна, сякаш усетила нагласите ми към “Игра на тронове”. Добре че имах повод да я сваля, не трябва да оставям грешни представи на хората, с които мога да се запозная заради капака на лаптопа ми, зад който честичко се “крия”. На нейно място дойде още по-готина лепенка на The Witcher 3, като този път съвсем спокойно я разположих на освободеното място. След повече от 200 часа в играта, разпръснати в рамките на почти година и половина, бях запален по вещера Гералт. Дотолкова, че The Witcher 3 успя да развали почти всяка следваща ролева игра, която пробвах - нито една не достигна нивото на най-големия успех на CD Projekt Red (О, Cyberpunk, очаквам те!).

Последната лепенка (към момента) е Heart от уеб комиксите The Awkward Yeti. Heart е с костюм на Batman, защото… човек винаги трябва да бъде Batman!

Не всеки е готово да сложи лепенка на лаптопа си, защото не иска да наруши отличния му и красив дизайн. Други не го правят от съображения за сигурност - някои лепенки могат да привлекат ненужно внимание - “Конференции, прекосяване на граници, проверки на летището, публични места - лепенките могат да ви направят мишена за индустриален шпионаж, допълнителни проверки и хакерски атаки”, коментира Мат Мичъл, ръководител дигитална сигурност към Tactical Tech, пред Motherboard. Той добавя, че политическите лепенки могат да доведат до допълнително претърсване при проверки и дори задържане на граница. Мичъл разказва за негов познат, който изпуснал полета си заради лепенка на лаптопа.

Често лепенките разказват разпокъсаната история, която искаме да разкажем самите ние.

Вперил ли си поглед в монитор?

Какво всъщност показва всичко това? Показва точно колко вече сме обвързани с лаптопите си. Независимо дали искаме да ги запазим чисти, сигурни, красиви и неопетнени. Независимо дали искаме да пазят тайните ни, защото в тях сме не само самите ние, но и връзката ни до най-близките ни хора, най-важните ни работни файлове, дори понякога работата на живота ни. Независимо дали искаме да ги облепим с лепенки, които разказват нашата история - парче по парче, разпръснато на капака на машината, в която се взираме с часове - за работа, забавление или връзка. И докато екранът ни облива в мека светлина, скривайки ни от останалия свят, в същото време можем спокойно да се доверим на капака, че ще ни представи подобаващо - къде сме били, кои са любимите ни книги, филми или сериали, в какво вярваме, към какво сме скептични, на какво се смеем. Лепенките поддържат онзи тънък баланс между виртуалното в монитора и реалното от другата страна.

Приятно ми е, аз съм Виктор и слушам най-много Celldweller, играя The Witcher 3, гледам Star Wars и Sherlock и харесвам Batman. А вие?