Беше зима. Нямаше сняг, което беше добра новина - напредвахме бързо към целта.

Годината беше 1999-та, на прага на новото хилядолетие. Навлизахме в бъдещето, обещано ни от филми и книги… Впечатляващ момент от човешката история! Аз,от своя страна, точно бях станал на 13 години, сериозна възраст, която е далеч от фаталното. Само преди няколко месеца бях получил първия си компютър - славен момент, който напълно засенчи дългоочаквания скок към новото хилядолетие и дори слънчевото затъмнение от лятото. В стаята си имах компютър, монитор, мишка, клавиатура и колонки Saturn, които се отличаваха с бутона 3D звук. На такива неща се радвахме.

Продължавахме да крачим бързо, като по-скоро аз задавах темпото. Вълнувах се. Възрастта беше ключовото за моя “нов” компютър. За мен беше прекрасен, но преди това беше видял много. Толкова, че CD-ROM-ът му не работеше. Тъжна ситуация, от която ме избави едно квартално магазинче, в което продаваха игри на… дискети! И така дълго време, докато успеем да вземем ново дисково устройство, премятах дискетите. Спомням си, че имах първата част от Duke Nukem 3D, разположена удобно на сериозен брой от пластмасовите носители на информация, които останаха толкова назад в миналото. Дори тогава вече бяха отживелица. Имах и други игри, но приключенията на г-н Nukem ме бяха впечатлили най-много - бяха динамични и забавни, имаше разнообразие от оръжия, а главният герой беше неописуемо остроумен. Така, когато в един момент вече имах работещ CD-ROM, с баща ми се насочихме към меката на компютърните игри - сергийките на площад “Славейков”.

“Здравейте, имате ли Duke Nukem 3D”, попитах с треперещ глас, очаквайки най-накрая да видя как продължава играта. “Не”, отговори продавачът на абсолютно нелегалните игри… минало, от което не се гордея. Разочарование. “Мога обаче да ти предложа Half-Life, по-нова е, по-готина графика, ще ти хареса”, добави той, след като поразлисти леко скъсан класьор и потупа с пръст по оранжевата обложка. Съгласих се. Не бях чувал за тази игра, но щом човекът каза…

Само след няколко минути вече се прибирахме към вкъщи, а аз държах кутийката с оранжева обложка и с оранжев диск с логото на играта. Снегът все още се въздържаше, но това не беше толкова важно - имах изцяло нова игра, беше ваканция и нямах търпение да се прибера. Дали обаче тази игра ще бъде наистина добра?

Дори нямах идея точно колко! Истината е, че Half-Life бе първият подобен FPS (екшън от първо лице), който играех. Още от първата сцена във влакчето, през проваления експеримент, първите извънземни, учените, охраната и… о,боже, морските пехотинци HECU. Дори и днес, след толкова много години от последното ми преиграване, си спомням нивото, в което за първи път се сблъсках с тях. Звукът от радиостанциите им, музиката, когато се изкачвах с асансьора, за да се бия с тях навън. Те не бяха извънземни страшилища или демони от Ада, но бяха дори по-страшни от тях.

И докато в Duke Nukem 3D бях очарован от главният герой, който нямаше търпение да подметне някой язвителен коментар или остроумно изречение, след като е смачкал поредния враг, протагонистът в Half-Life е безмълвен, но деен участник в действието. Той не е суровият военен, изпитан в битка боец, а 27-годишен инженер с очила, катинарче и щанга тип "кози крак" (в началото). В играта няма паузи за видеа, които да ни пренесат в следващата локация и да предвижат действието, няма епични хореографски кътсцени, а началото не е шеметно приключение, а просто пътуване с малко влакче. Звучи скучно, но някак Half-Life успя да ме погълне в историята си още от този момент, от онези няколко минути, в които се лутах в пространството, опитвах се да отворя вратата, разглеждах през прозорците и слушах спокойният дамски глас, който ме въвеждаше в ситуацията. Така научих всичко, което ми трябваше в началото за Black Mesa и Фрийман, давайки ми всичко необходимо, без да напусна перспективата на героя. Half-Life се превърна в този огромен хит, просто защото знаеше как да разкаже история.

Най-накрая излязох от влакчето, където ме посрещна представител на охраната. Тръгнах по коридорите, срещнах се с учени, с които поговорих. Спрях до други, за да послушам разговора им. Някои от тях се притесняваха за експеримента, напрежението се усещаше. Отново - без да напусна героя си. Аз бях част от този свят, точно както и те. Само няколко минути по-късно чистотата и редът в Black Mesa останаха завинаги в миналото, а на тяхно място дойде хаос, извънземни чудовища, споменатите специални части и много уплашени учени. За тяхно съжаление те бяха сами, но Фрийман имаше мен. Аз трябваше да го спася и въпреки че дори не бях видял лицето или чул гласа му нито един път в играта, бях свързан с него. Аз бях Фрийман.

Именно това е магията на Half-Life, която ме кара да си спомням за играта дори 20 години по-късно. Както, сигурен съм, кара и теб да си спомниш всичките разговори и обсъждания, щангата, револверът, арбалетът, извънземния свят.

Half-Life не разчиташе само на логиката (къде са оръжията, къде е “здравето”), на близката до реалността сцена на събитията, а най-вече на съпричастността към героя. Тази игра беше колкото екшън, толкова и история за оцеляване и то със сериозни нотки на хорър. Понякога само чувах зверовете, друг път се появяваха ненадейно от някоя шахта. Дълги езици се спускаха от тавана, готови да ме уловят в примката и да ме придърпат към гладната си уста. Обезобразени тела, ранени и безпомощни учени. Препятствие след препятствие, напрежение, оставяне на въображението да работи. Всяко следващо ниво, въпреки че тук трудно мога да определя частите като нива, навлизах все по-навътре в хаоса. А с мен навлизаше и мълчаливият костюмар (G-man), чието присъствие се усещаше непрестанно - от другата страна на здраво стъкло или преминаващ на друго ниво. В крайна сметка дали зверовете, които са толкова праволинейни, са най-опасното нещо? Или може би безскрупулният човек с тайни мисли?

По днешните стандарти Half-Life е проста и праволинейна, а малкият брой персонажи, които се повтаряха постоянно - дори комично. Тя не предлага редица решения за напредване, както Pray например, но въпреки това дори единственият избор, който ни предлагаше, се усещаше като заслужен и заработен.

След края на играта исках още. Бях забравил за Duke, който вече смятах за детски и наивен. Исках още от Half-Life. И ми беше дадено с добавките, които ме поставиха в обувките на командос, а след това и в тези на охранител. Онези симпатични хора, които не знаеха точно какво да правят в настъпилия хаос. За мен тази игра беше толкова важна, че когато започнах да сглобявам новия си компютър, моята пътеводна светлина бяха системните изисквания на Half-Life: Blue Shift.

Беше зима. Нямаше сняг, но в края на 1999 година изиграх една от най-впечатляващите игри на нашето време.

Изображения: Mauri Mateos