“Добре, затвори очи, а аз ще ти кажа, кога да ги отвориш”. Казах го смело, но всъщност и аз самият не исках да гледам и да изживявам целия момент. Странно е, че точката, която ни пречупи, беше именно изтреблението на кучетата на Припят от предпоследния епизод на “Чернобил”.

Странно, защото само епизод преди това гледахме една ужасяваща органична пихтия, която само допреди 20-ина дни е била човек с мечти, надежди, с усмивка на лицето си, със силата на целия цвят, която винаги се усеща в младостта и в любовта. Човек, който трябваше да изпълнява заповеди, да се довери на думите на силните на момента. Независимо дали говорим за правителство, ръководители, висшестоящи или просто хора с малка доза контрол. Защото в този живот, независимо какво правим, винаги има контрол, който ни влияе. И той се довери. Както и хиляди други. Както милиарди го правят днес.

В същото време в реакцията ни нямаше нищо странно. Да наблюдаваш изтреблението на животни, които безрезервно вярват на хората, защото до този момент са получавали любов, храна и дом от тях, е съкрушително. А да си от страната, която дърпа спусъка… дори не мога да си представя ужаса в главата на извършителя. В нашите, макар и само зрители, беше огромен. Крейг Мазин, сценаристът и създател на сериала, умело си поигра с това чрез образа на тримата войници, нагърбени със задачата. Ръководителят, който е участвал във войната с Афганистан и е отнемал човешки животи, изглежда премазан от това, което трябва да направят. Но... това са просто едни кучета, нали? Не е като да убиваш хора? Не, убийството на хората беше запазено за други, които го правеха съзнателно. И в двете имаше контрол, но в едната ситуация той беше откровено унищожаващ за изпълнителя, а в другата - просто необходимост и може би няколкостотин рубли.

"Защо да се притесняваш за нещо, което може никога да не се случи?"

Това е и паралелът, който толкова силно ме удари, докато гледахме четвърти епизод на “Чернобил”. И тримата войници, и ръководната върхушка трябваше да отнемат животи, но за едните беше неестествено, търсеха за тях бърз завършек, след който давят чувствата с алкохол. Другите не се притесняваха да жертват, защото “всяка победа идва на определена цена”, както заяви Горбачов два епизода по-рано пред Легасов.

За мен “Чернобил” остава не толкова очерк на едно ужасяващо събитие, колкото смело впускане в най-тъмните кътчета от човешката природа, както и проблясъците на доброто, истината и смелостта, които често са в малки количества, но достатъчни, за да преборят мрака, но на висока цена.

Рядко се среща толкова умела комбинация от сценарий, кинематография и режисура, изграждане на атмосфера с толкова детайли и актьорска игра без грам колебание и несигурност дори в най-тежките сцени. Тези актьори биха изпъкнали дори в най-лошия и аматьорски филм на всички времена, а какво остава за толкова прекрасно реализирана продукция? Нищо по-малко от един от най-добрите сериали, правени някога.

"Преди се страхувах от цената на истината. Сега се питам каква ли е цената на лъжата"

Мисля, че всеки вече знае, но “Чернобил” разказва за ужасяващата авария от 26 април 1986 година, когато експлозия в четвърти блок на атомната електроцентрала обрича на смърт стотици хиляди, но има потенциал и за милиони. Не искам да влизам в детайли за това колко достоверна е историята, но е много близка до истината, ако изключим някои допълнително подсилени или леко променени моменти за постигане на по-висока художествена и драматична стойност. Вярвам, че това е правилното решение, защото “Чернобил” е сериал не просто за едно събитие, а за хората в него - как реагират, как се страхуват, как събират смелост или как трябва да се борят със сили, които са невидими и често прекалено опасни. И не, в този случай не говоря за радиацията.

Допълнителният драматизъм е важен, защото той ни пленява и отваря не само очите, но и мозъка и сърцето ни за случващото се. Това ни кара да споделяме, да обсъждаме, да търсим яростно и надълбоко, дори да пишем за него. Защото са изминали 33 години от авария, с която всеки е запознат, но едва сега много от зрителите осъзнаха, че тя е по-скоро резултат от един счупен и сбъркан ред. Ред, който може да бъде всеки друг и навсякъде, ако позволим да предадем свободата и избора си, ако се откажем от истината и я заменим с лъжи. “Чернобил” не е документален филм, от който ще научим напълно достоверно и най-малкият детайл, защото не това е неговата цел. “Чернобил” е сериал, който за пореден път ще ни позволи да надникнем отвъд кожата, навътре в сърцето на човек, за да се опитаме да видим неговите аргументи за действията му.

Дори когато гледах образа на злодея в тази история - Дятлов, ръководителя на АЕЦ, както и всеки друг, който в първи епизод се опитваше да потули случая, да го изкара като нещо незначително, - знаех какво може да седи зад действията им. Страхът от провала и нищожната цена на човешкия живот. Среда, в която прикриването на истината, “постигането” на невъзможни резултати и сляпото изпълнение на заповеди може да ти осигури висшестоящ пост. “Аз съм ядрен физик. Преди да станете заместник секретар, Вие работехте във фабрика за обувки”, изрича Улaна Kомюк, която разследва инцидента. Абсолютно пресилена реплика, която няма как да бъде изречена в реалния живот и вероятно би била лъжа, но в същото време реплика, която отчасти засяга сериозния проблем на неправилните хора на важните места. Лошото е, че това не е нещо, което можем да обвържем с даден режим. Това е непрестанна практика, за която никога няма да има решение.

В края на четвърти епизод, когато смятахме, че най-тежкото е преминало, сериалът просто отказваше да ни пусне. Завършекът с т.нар. “биороботи” (хора, които трябва да свършат най-тежката работа, за която почти сигурно ще заплатат с живота си) сложи точката на това ужасно събитие. Последните жертви на екрана, заснети майсторски. Сякаш ние бяхме с маските и неудобните гумени костюми, които се опитват да открадната всеки един миг от мимолетните секунди, в които “биороботите” трябва да се ориентират и да изхвърлят парче графит, което може да унищожи всяка една част от човешкото тяло. Тягостно. В един момент един от тях се спъва и скъсва обувката си. Това е. Знаем, че вероятно преждевременният му край ще настъпи скоро заради една толкова малка грешка. Сериалът повече никога не се връща към него, но и не е нужно. Той е само един от хилядите, станали жертва на поредица от много по-големи грешки.

Ние имахме възможност да превъртим през най-ужасяващите мигове от драмата в Чернобил. Хората, които са я изживели и продължават да го правят, не са имали подобен избор. Петият и последен епизод не скрива и най-явните заключения, които трябва да се вземем ние, зрителите:

“Истинската опасност е в това, че ако чуем достатъчно много лъжи, спираме да разпознаваме истината”

Тази опасност ни грози дори днес, когато живеем в демократичен свят. Този път контролът може и да не идва от определена партия, но може да бъде дори по-тежък - защото е в нашите ръце. Вярвам, че сериалът “Чернобил” ни е полезен с това, че ни кара да търсим, да се съмняваме, да се учим. Урок, който не трябва да забравяме след две седмици, когато манията ще е преминала, всички текстове ще са публикувани и посещенията ще бъдат събрани.

Защото винаги трябва да се съмняваме, за да открием истината. Независимо с колко лъжи е затрупана тя.


П.П: Това не е ревю, както вече си разбрал, ако си стигнал дотук. Отдавна исках да напиша нещо за сериала, но се чудех точно какво да бъде. Днес, когато сутринта отворих Facebook, видях поредната "новина", споделяна от хиляди българи и получила стотици коментари, които граничат със злоба. Новината, че кметът на Квебек е отхвърлил искане на мюсюлмани за забрана на свинското в училищата. Според информацията той им е казал, че трябва да се нагодят към живота в Канада, защото са решили да живеят там и общо взето не мога да си позволяват такива неща. Това е fake news (лъжовна новина). Днес е изключително важно да сме любопитни и да търсим истината. Днес голяма част от контрола е в нас и ние избираме как да го използваме. Или да го предадем на други...