Последната глава на историята винаги е най-хубава. Защото е най-истинска, макар и (понякога) най-тъжна. Тогава, когато не искаш нещата да приключат, но знаеш, че пътуването си заслужаваше. Точно то е крайната дестинация, а тя, поне понякога, означава нещо страхотно – ново начало. „Отмъстителите: Краят“ е точно тази последна глава от история, разгърната в общо 22 култови филма. Eдин истински епичен финал. И преди да продължите да четете това ревю, искам да ви уверя в две неща: не, няма да има големи спойлери (малки са, без да издават големи ключови моменти) и да, когато светлините в киното изгаснат и най-после „Краят“ започне, още от първите сцени ще разберете, че ви очаква нещо специално. Ето защо.
Всичко за героите
За всеки е ясно, че Отмъстителите отдавна не са само оригиналните шест. Капитан Америка, Железния човек, Тор, Черната вдовица, Хълк и Ястребово око (Hawkeye) са вече само част от вечноизменящи се, вечновъзраждащи се нови супергерои, които съвсем започват да приличат на сериозна армия. Именно от това личи колко напред сме в историята, но за това, че сме в края й, личи по нещо друго – колко обърната към героите става тя.
Докато в „Отмъстителите: Война без край“ фокусът падаше върху екшъна и сценарият не намери достатъчно време да обърне внимание на случващото се в главите и душите на Отмъстителите, този път е точно обратното – преплетени, сложни и показателни човешки изживявания, които любимите супергерои трябва да отработят преди самия край. Защото просто се налага. Един от приятелите, с които коментирах филма, каза, че човек трябва да има сърце, за да оцени докрай какво са направили Антъни и Джо Русо (режисьорите) с „Отмъстителите: Краят“. Не че това не беше нужно и преди, но тук е важно да се даде предимство на т.нар. closure или завършекът, от който има нужда не само зрителят, но и всеки един от така силно травмираните герои.
И да, това е важно – в края на пътя всеки трябва да има своя вътрешен мир. Тук, oще със старта на филма, разбираме, че на всички това им изглежда ужасно недостижимо. Как да бъде такова, когато всеки обвинява себе си за неуспеха? От първите минути се озоваваме се свят, едва дишащ в последиците от щракването на Танос, а оцелелите и непревърнати в пепел го издирват из Галактиката с надежда да променят случилото се. Отказа да приемеш е главен мотив във филма- никой не иска да се усеща победен, а липсващите хора са оставили след себе си празнота, която крещи.
Решението обаче не е толкова просто и случилото се след битката в Уаканда не може да бъде поправено толкова лесно. Именно тук "Краят" се разгръща по един по-различен начин, който си заслужава да бъде проследен. Не защото планът е щур, а защото трябва да бъде изпълнен от хора, които не са бляскавите неопетнени рицари на доброто, които срещахме в предишните 21 филма, а "счупени" личности, които трябва да се преборят с болката си и да извадят максимума от себе си. Може би за последен път?
Анатомия на безразсъдството
Интересният феномен, който се случва, когато вече нямаш какво да губиш (или почти), е този на безразсъдната смелост. Хвърляш всичко в ринга и се биеш до последно – и не се интересуваш толкова от себе си, колкото от другите, от целта. В „Краят“ трагедията е факт – Танос е унищожил милиарди хора, светът е потънал в депресия, всичко е различно. Дори в очите на герои, които преди никога не сме виждали толкова потънали – като Наташа Романоф – се чете брутална депресия, а огънят сякаш е угаснал. Когато обаче всичко изглежда изгубено, на помощ идва квантовата физика. Примесена с безразсъдство, води до игра на време, надпревара в миналото и схема, която изглежда прекалено сложна и която впоследствие прехвърляме през ума си отново и отново, за да разберем дали не е нарушен някой важен закон (от който цялата логика да си отиде).
Филмът тромаво набира скорост, но няма и как да очакваме същата динамика като във „Война без край“. Ако той беше екшънът, бурята преди битката, "Краят" е за мъртвешкото спокойствие след нея. За равносметката, самообвиненията и жаждата за реванш - чувства, които носят нужното развитие на персонажите. С промените в онези от тях, които познавахме, които днес изглеждат като тотално различни образи след една неравностойна битка. Загубена не само физически. Това е и първият филм от поредицата за „Отмъстителите“, който постига толкова добро сливане на жанрове и толкова ненатрапчиви, но силни емоционални промени в главните действащи лица.
И когато тръгват на последната си мисия, разделени на екипи – и разбиращи много ясно, че имат един единствен шанс – никой не знае къде във времето ще остави живота си или ще загуби безценен другар... и най-главното: успехът виси на косъм. Сядайки в киносалона всички знаем в сърцата си, че ще има загуби, но този път Танос няма да победи.
Кой си ти? И кога си ти?
Харизматичният Клинт Бартън, който не притежава супер сили, но до този момент винаги е бил емоционалния център на Отмъстителите, е станал разрушителна и кървава сила, Наташа Романоф живее в постоянна болка, Капитан Америка се опитва да подкрепя психологически другите, докато подкрепя и себе си, а силата му няма никакво значение, Брус Банър е... двойнствен, а Тони Старк просто се е оттеглил. Присъствието на други герои като Рокет, Капитан Марвел и непримиримата Небула е по-скоро второстепенно, но пък Тор (изглеждащ неузнаваемо) пак се оказва ключов (и достоен) в битката. Това, което започваме бавно да разбираме още от първата половина на филма, е, че вече не познаваме никой от „главните“. Те са различни и дори самите те не познават себе си - това е ужастната страна на тежката загуба. Дори така присъщият за Мarvel хумор, който в най-драматичните моменти успява да разсее напрежението, тук присъства по-нарядко и съвсем не върши същата работа.
И все пак, появата на Човекът-мравка с трясък връща всички по местата им. Разбива ступора, в който могъщите герои са изпаднали. Защото всеки търси начин да върне това, което "щракването" му е отнело, а планът, макар откачен и времеемък (pun intended), е единственото решение. Още в предишния филм Доктор Стрейдж каза, че имат само един вариант за успех. Разбира се, пречките са много, но пък именно чрез трудностите виждаме как историята се разгръща и започва да се нарежда, в различни отрязъци, където всеки открива важни неща за себе си - за миналото и за бъдещето – дори за родителите си, тема, която е от особена важност за някои Отмъстители.
Докато отново не идва времето да се изправим пред Танос. Този път в много по-равностойна битка. Краят е тук, а героите трябва да приемат както своите провали и поражения, така и своите успехи. Точно последните се приемат по-трудно, защото, за жалост, идват на твърде висока цена. Достатъчно героични ли ще бъдат Отмъстителите, когато на карта е заложен целият свят – и миналият, и бъдещият? Ще могат ли да проявят същата сила и жестокост, която е готов да прояви и Танос? И ще се завърнат ли поне някои от загиналите още от преди щракването с пръсти? Онези, които просто... загубихме?
Всички тези въпроси и още много водят към истинския край – онзи, който ще ни накара да се смеем, да ахнем и да пролеем сълза. Усещането, че сегашното поколение разчиства пътя за новото, е доста силно и, бих казала, доста успешно и логично.
Дори да не продължа – сами ще разберете. „Отмъстителите: Краят“ е тричасово сбогуване с онези герои, с които толкова много сме свикнали, с онези елементи на екипната работа на Отмъстителите, които обичаме, с войната, която трябва да приключи. Успехът на филма е не само заради цифрите, но все пак ще ги спомена – след края на премиерния уикенд заключението на Сагата постигна 1,2 милиарда щатски долара глобално, 350 милиона щатски долара в САЩ и си заслужи отлични отзиви от критици и фенове. Останалото? То те очаква в киносалона. Бих казала още много, но – цитирайки Фрига, майката на Тор – “Бъдещето не е наша работа“.
Нека просто го оставим да дойде...
