Страх. Дори самото споменаване на думата може да предизвика чувство на тревожност. Какво остава, ако се озовем в ситуация, в която всяко едно косъмче по тялото ни се изправя, защото страхът завладява съзнанието ни? Честно казано никога не съм бил в толкова напрегната ситуация в реалния живот, за да разкажа.

В много ситуации страхът не е задължително нещо негативно. Понякога той може да ни спаси, друг път - може да е последната и най-трудна преграда в живота ни.

Когато обаче говорим за света на гийковете, страхът често е впечатляващ инструмент, залегнал в механиката на някоя игра, в историята на даден филм. Защото понякога страхът може да бъде забавен със силните емоции, които ни носи.

Защо се сетих за тази тема? Ако трябва да съм напълно честен - наближаването на Хелоуин. Не, не искам да споря дали този ден трябва да се празнува у нас - всеки може да реши за себе си. За мен този ден е по-скоро повод, отколкото нещо друго. Повод да си припомня някои от страшните игри и филми, които са ме държали на ръба - едновременно уплашен, но и омагьосан и пленен. Въпреки че за някои от вас може да нямат същата тежест страх (интересна мерна единица), в определени моменти от живота ми те бяха мерило за това доколко мога да понеса случващото се на екрана, преди да го изключа. Целта ми беше да припомня именно някои по-малко известни (може би?) и отминали заглавия, защото вярвам, че си заслужават.

Не е нужно да е Хелоуин, за да се поизплашим с виртуалното или с магията на Холивуд, но защо пък да не се възползваме от атмосферата? Споделете коя е играта или филмът, който ви е изплашил наскоро или който никога няма да забравите.

Това са моите.

Silent Hill: Downpour и Silent Hill: Book of Memories

Със Silent Hill: Downpour словашкото студио Vatra даде всичко от себе си и доказа, че в неговия прочит на поредицата също има потенциал. За съжаление Downpour направи по-трудното и след като извади наяве доста добри идеи, успешно ги затрупа под поредица от проблеми. Към момента Silent Hill: Downpour се остава една от най-незаслужено пренебрегваните игри на годината и при все, че е далеч от съвършенството, има какво да даде на почитателите на психологическия хорър.

Silent Hill: Book of Memories пък е ексклузивният дебют на серията на PS Vita (знаете, че съм фен). Собствениците на PSP добре знаят, че Silent Hill намери доста добър пристан на портативната конзола на Sony с Origins и Shattered Memories. На свой ред Book of Memories представлява доста свеж прочит, като комбинира онлайн игра, страхотна графика за мобилна конзола и някои традиционни локации от серията. Подобно на Downpour тук оръжията също се износват бързо, затова непрекъснато трябва да сте нащрек, а традиционната липса на муниции ви кара да преценявате внимателно наличните ресурси.

По принцип хорърът е най-завладяващ, когато се изпитва самостоятелно, но Book of Memories определено се възползва от онлайн възможностите на PS Vita и прави играта с още 3 приятели не по-малко качваща адреналина.

Little Nightmares

Little Nightmares започва със сън, въпреки че става все по-неясно дали светът, в който се събуждате, е реалност или просто друго ниво на фантазия. Обезпокоителното потапяне в най-лошия кошмар на детето е една от най-атмосферните и предизвикателни игри на последните години. олко неразбираеми и действията на възрастните могат да изглеждат. Но има и по-дълбока идея за експлоатацията, и то не на децата, а на човешкия живот като цяло.

И ако мислите, че сме твърде много критичен, тогава помислете за желанието на играта да използва визуални препратки към Холокоста и какво се опитва да каже с тях. Това е стъпка твърде далеч, тъй като въпреки че се вписва в темите на играта, това не седи добре до анимационните чудовища-готвачи и други по-фантастични елементи.

Удивително е как такава привидно безобидна платформена игра може да бъде толкова провокираща и обезпокоителна. Тя остава в съзнанието ви далеч по-дълго от други бомбастични игри на ужасите и въпреки, че има своите проблеми, Little Nightmares заслужава да се изиграе.

Dying Light

Играта на поляците от Techland има своите технически и дизайнерски проблеми, но е достатъчно добра, не само в зомби жанра, но и по принцип. Скучноватата история е компенсирана от някои доста интересни странични мисии, а когато наистина сработят, паркур и бойните елементи създават адски динамични сцени.

Паркурът определено е внедрен в геймплея и много пъти почти интуитивно ще се замислите за най-добрия път за бягство, дори още преди работата да загрубее. Логично е, че най-забавни са сцените, когато героят ви избягва на сантиметри ноктите на някое зомби.

Освен това, в света на Dying Light има човешки съдби, емоционални сцени и изобщо моменти, заради които определено си струва да им обърнете внимание. Така, въпреки че като тематика за видео игри, зомбитата безспорно се изчерпаха, на пазара има достатъчно оригинални игри и в този поджанр. А да не забравяме, че скоро ще се зададе и продължението. Не лош момент да се обърне внимание на тази игра.

The Last House on the Left

С чиста съвест мога да кажа, че след стотици (хиляди?) изгледани филми, няма друга продукция, която да ме е карала да горя от гняв и желание за разплата, както The Last House on the Left.

Новата версия на едноименната лента на майстора на слашър поджанра Уес Крейвън се разделя на две части - в първата група невинни младежи попадат в плен на банда насилници, а във втората съдбата си прибира вересиите, пращайки същите тези бандити в дома на семейството на похитеното от тях момиче. Тогава нещата се обръщат и натрупаните чувства на ужас и безсилие се изливат под формата на първично насилие, превърнало обикновения човек в хищник, борещ се за оцеляване.

Frozen

Не, няма грешка в заглавието, просто филмът е друг. Frozen от 2010 г. наистина те кара да изтръпнеш. Минималистичната ситуация - трима приятели, останали на открит лифт след авария в планината - е едновременно толкова проста и толкова смръзяваща кръвта.

Проста е, защото може да се случи на всеки; това не са абстрактни ужасии и свърхестествени създания, а невинна разходка в планината, в която нещо се обърква. А кръвта се смразява както и зловещите сцени на контузиите, така и от това, че сякаш в реално време изживявате цялото изпитание и на моменти като нищо ще усетите ледения полъх на вятъра и настъпващата нощ. Frozen не ни плаши със сложни хорър концепции и мистерии, а с това, че никой от нас не е застрахован срещу превратностите на съдбата.

Event Horizon

Действието се развива в 2047 г. и разказва историята на група астронавти, изпратени по следите на изчезналия космически кораб „Хоризонт“, който спонтанно се появява в орбита около Нептун. Спасителният екип научава, че корабът е бил ползван като в изпитателна площадка за създаването на двигател, който е отворил разрив в космическия времеви континуум , позволявайки на злонамерено същество да владее кораба.

Филмът среща трудности по време на продукцията - снимките и монтажа са направени набързо по указания на Paramount, когато става ясно, че Titanic няма да изпълни предвидената дата на излизането му. Оригиналният филм с продължителност 130 минути е силно орязан по искане на студиото и за ужас на режисьора Пол У. С. Андерсън (който след това май създава само... ужасни неща?).

След излизането му филмът е комерсиален и критичен провал, като натрупа едва 26,7 милиона долара приходи при бюджет от 60 милиона долара. С годините филмът бавно намира своята вярна публика и често е рефериран и пародиран в други произведения на популярната култура.

Hereditary

Тази по-нова творба (излезе през януари 2018 година) ме разтърси по начин, по който това не се бе случвало от много години.

Hereditary (“Наследственост“) е дело на Ари Астер и това беше първият му пълнометражен филм. Той е режисьор и сценарист, а тази година излезе и вторият му филм – Midsommar, който все още не съм гледал.

Да се върнем обаче на Hereditary и защо все фен на жанра или всеки, който иска да се уплаши, ама истински, трябва да го гледа. Причината е, че Астер ме впечатли с умението си да натрупва напрежение, да угнетява атмосферата и то не чрез изтърканите моменти на внезапно стряскане (т.нар. Jump scares), а чрез психологическа борба с нас, зрителите.

Hereditary е колкото история за свръхестественото, толкова и историята за семейство, сгромолясващо се под напрежението на чистата човешка драма и страдание. В тази история свръхестественото е само последната подправка в история, която можеше да бъде толкова тежка и стряскаща дори в реалния живот.

Когато обаче наближи моментът за големия финал, за развръзката, която (за разнообразие) е по-трудна за разгадаване, Астер вмъква страшните сцени във вече рухналото ни спокойствие по отличен начин – леко, понякога едва доловимо. Толкова, че се чудиш дали наистина си видял нещо. Знаеш, че си, но не искаш да повярваш.

Завършвам и с актрисата в главната роля. Тони Колет е феноменална в този филм и за мен това си остава едно от най-впечатляващите представяне на екрана от миналата година. Ако гледате филма, ще се убедите сами. Моментът, в който бях сигурен, че Колет заслужава награда и защо не номинация за „Оскар“, е моментът, в който тя подмени всички чувства, изписани на лицето ѝ, в рамките на секунда.